Силвия Карамфилова

“ВЪПРЕКИ ВСИЧКО…” е поредната ми картина. На пръв поглед се различава от цикъла “Прозорци, Врати и Мостове”. Но всъщност, тя е продължение на една тема, която засяга немалко от нас: отдалечаването ни от природата; обезличаването ни в сивотата на огромните градове; стремежът ни да “опитомяваме” в малки пространства в домовете си различни видове растения и дървеса, за да радват очите ни, без да се съобразяваме, че сме ги изтръгнали от естествената им среда. През последната година се случи и нашето собствено затваряне по домовете и дистанциране от близките ни под заплахата от болести, което още повече засилва този илюзорен стремеж и ни отчуждава един от друг.

Предлагам ви едно доста старо дърво – маслината. Ние съжителстваме с нея от древни времена. Тя съпътсва нашето развитие. Надарили сме маслината с много значения: приятелството, помирението, пречистването, изцелението, надеждата, победата, и най-вече – стабилността, спокойствието и мира. Маслиненото дърво вирее в суха, неплодородна и прашна почва, не изисква много вода. Маслините често ни показват изключителни примери за неподчинение, твърдост, кураж, издръжливост, постоянство, гъвкавост и находчивост. Не случайно ги наричат “дървеса на вечността” заради вечно зелено-сребърната им корона. Средната възраст на маслината е около 800 години.

Маслината може да расте както сама, така и в маслинени горички или плантации. Това й свойство на адаптивност е присъщо и за нас хората.

Пред вас е една самотна маслина в клетка, чийто клони пробиват през решетките й и се устремяват навън, настрани и нагоре, символизирайки стремежа ни към съприкосновение със заобикалящия ни свят. Познато ни е това състояние в днешния ден, когато много от нас стоят затворени в самота по домовете си и се опитват да продължат битката в едни непривични условия на дистанция, конформизъм и страх да мислим различно.

При принудителното ни разграничаване един от друг се питам: “Може ли едно маслинено дърво или маслинена гора да растат на воля, ако ние им поставим решетка?” Същото е валидно и за нас хората. И ние, като дървесата израстваме и се развираме най-добре тогава, когато се намираме в “общата гора”. Програмирани сме да търсим постоянно контакта с околните, за да можем да даваме и от себе си.

Херман Хесе отбелязва в романа си “Демиан”: “Поривът, който те е извел да литнеш, е голямото човешко притежание, съхранено у всеки. Това е чувството за свързаност с корените на всяка сила, но човек скоро изтръпва от страх пред него. Дяволски опасно е. Затова мнозинството от хората на драго сърце се отказват от летене и предпочитат да се движат по тротоара съобразно законните предписания.”

Птиците в долната част на картината, летящи наоколо не случайно са в тъмни цветове, преминаващи до изкрящо бяло в горната й част. Това е символ на събирането и консолидирането на вътрешните ни сили и превъзмогването на страха, който ни е обхванал, за да продължим смело напред в нашия полет… въпреки всичко.