Използвам всички тези материали, защото те съществуват в заобикалящата ни природа и пространствата, които обитаваме. Някои от тях, като кристалните елементи отразяват светлината по един изключителен начин, придавайки причудливост на историята, изобразена в дадената картина.

Част от картините ми са на черен фон. Идеята идва от първия цикъл, посветен на Балканите, датиращ от периода 1998 – 2000, когато представих първата си самостоятелна изложба „Балканите – уловени мигове”, както и последвалата я в гр. Измир, Турция през 2002 г. „Съседство”. Тези изложби състояли се в разгара на югославските войни, представляваха една мозайка от импресии за историческото съжителство на различните етнически и религиозни групи на Балканите. Пъстроцветната мозайка бе съставена от разнообразни конструкции на архитектурата на храмове (църкви, синагоги, джамии) на тези групи от хора, като често те бяха позиционирани в близост едни до други или на една улица дори. Основното ми послание бе, че не границите са тези, които ни разделят на Балканите, а по скоро това са нашите собствени предрасъдъци един към друг.

Един от тях е, че често на Балканите се е гледало като на „тъмен затвор” или „опасно и изостанало място”, „темница”, както е описано от югославския романист, поет и писател на кратки разкази Иво Андрич, удостоен с Нобелова награда през 1961 г. Тази тъмнина обаче не се отнася до физическото ограничение на истинския затвор. По скоро тя се излъчва от сенките на величествените и високи планинински скатове и тревожността през тъмното време на игото, обгърнали Балканите с малките селца, сгушили се в полите им. Ако можехме по бързо да преодоляваме тези предразсъдъци, би ни било по лесно да съжителстваме в толерантност и добросъседство.

Черния цвят винаги е присъствал в ежедневието на хората, населяващи тази ивица земя – в облеклото им, в бита им, в традициите, и т.н. Така в картините ми се асоциира с тези погрешно прилагани предразсъдъци. Сюжетите на този фон оживяват и тяхната вътрешна светлина искри по ярко.