Силвия Карамфилова

“ПОЕТЪТ” е част от цикъла “De Personeae” (Личности), в който се опитвам да покажа поредица от интерпретации на личности в различни култури и идеи. Някои от тези личности са реални, други – не. А трети по скоро са събирателен образ. Но всички те имат значимо място в историята. Независимо от това, как проблясват отново техните образи в светлината на настоящето, тяхната същност и значение, както и митовете и легендите, които ги заобикалят, са все още под сянката на отминаващото време. Любопитно би било да призовем някои от тях в нашето време, за да разберем какви биха били техните послания към нас и особено днес, в това неспокойно време, в което живеем.

Поезията следва различни цели – да ни помогне да открием по дълбокото значение на човешките взаимовръзки, да разберем по-добре себе си, както и как се вписваме в обкръжаващата ни среда. Поезията не ни дава директни отговори или енциклопедични факти, тя ни дава нещо ново или нещо старо по начин, по който да промени нашето мислене.

Често поетите са натоварени с нелеката задача да насочват вниманието ни през множеството символи, които ни заобикалят и да прокарват идеи. За някои това е бягство от сивотата на ежедневието. За други е да обединяват хората към обща цел. За трети – да търсят своята истина. За някои пък – да откриват красотата и незабележимите неща. А има и такива, които се наслаждават на красотата, ритъма, многообразието и звука на поетичния език.

В известен смисъл поетите са и хроникьори на своето време. Най-важното послание , което ни предлагат е да се съхрани ПАМЕТТА, защото… нищо не трябва да бъде забравяно.
В книгата си “Банкет в Блитва”

В книгата си “Банкет в Блитва” (1938 г.) хърватският писател Мирослав Кърлежа пита чрез един от главните си герои “…в края на краищата, какво ни остава след толкова разочарования, след толкова много загубени битки, толкова много потъпкани надежди и толкова много триумф на позора и подлостта?”. Отговорът е …”Кутия пълна с букви от олово, което не е много…но остава единственото ни оръжие и до ден днешен, измислено от хората за защитата на ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО.”

Виждате сложни декоративни елементи, които създават илюзията, че картината е забулена от старинното ажурно покривало на историята, придавайки й чувството за другоизмерност. Въпреки това, очите на Поета са насочени към нашето време…И толкова много нови истории предстои да бъдат разказани. Музата, съпровождаща обичайно Поета е ЗВЕЗДАТА, сочеща му посоката (нали я виждате?) Овенчаващия главата на Поета лавров венец е символ на славата и победата.

И ето думите на един поет, написани преди толкова много години, като че ли конкретно за нашето време…

Новый год – это новое счастье.
Новый год – это тоже весна.
Это, может быть, Ваше участье,
Ваша роза в бокале вина.
Новый год – это голос метели.
Это ночь, что должна быть светла.
Это, может быть, праздник без цели.
Это – знак, что уходят года.
Павел Антокольский (1916 г.)

Новата година – това е новото щастие.
Новата година – това също е пролетта.
Това може би е Вашето участие,
Вашата роза в чашата вино.
Новата година – това е гласът на виелицата.
Това е нощта, която трябва да е светла.
Това е, може би, празник без цел.
Това – е знак, че годините отминават.
Павел Антоколский (1916)