Силвия Карамфилова

“ВРАТА КЪМ СРЕДИЗЕМНОМОРИЕТО” е естествен размисъл в посока на темата за “Прозорците, Вратите и Мостовете”. Тя съдържа един от компонентите в този цикъл – вратата.

Вратата е символ дълбоко вкоренен в съзнанието ни – идея за преминаването на границите или затварянето им. Врата открехва пред нас друго пространство. Тя е праг, метаморфоза, потенциална възможност или ново начало. Но тя може да бъде също така разглеждана като граница, бариера или пазител на тайна. Понякога за получаването на достъп е достатъчно да натиснем бравата, а в друг случай вратата остава заключена и трябва да изберем дали да я преодолеем мирно или със сила. Можем да почукаме или да се споразумеем с пазителя на вратата или да предоставим парола, осугуряваща ни преминаването. Темата за вратата присъства в много истории, литературни произведения, в приказките на различните народи и митологията.

Такъв тип врата е много типична за средиземноморските държави. Защо Средиземноморието? Този регион ми е много близък. Обичам го заради топлото море, заради малките градчета, заради островите, заради хората които са по добри от тези, които живеят на Материка, защото тяхната съдба е по сурова, заради призрачните изгреви и златните залези и въобще, защото по тези брегове денонощно кипи живот. Докато океаните се характеризират с дълги разстояния, Средиземноморието е море на близостта и съседството, особено в източната си част. Това е един от районите в света, където са се пресичали траекториите на многобройни търговски и транспортни пътища: тези на виното и зехтина, солта, пшеницата и подправките, коприната и кехлибара, познанието и науката. Е…имало е и един друг път близо до Средиземноморието – пътя на войната. Източното Средиземноморие е било и все още е една от пресечните точки на Изтока и Запада. Средиземноморието е било завладявано, разделяно и присвоявано, покорявано и освобождавано от различни държави, народи и религии. Всички те са оставили своите следи.

Вратите, които съм фотографирала там (мотивирали ме да започна и темата за “Вратите”) не бяха всички затворени. Напротив – повечето бяха широко отворени, приканвайки ме да погледна през тях и да разбера повече за живота на хората. Мисля си, че причината поради която повечето бяха отворени вероятно се крие в преобладаващата липса на уединение, тишина и самота в Средиземноморието.

Средиземноморските хора живеят заедно в близък ежедневен контакт, споделяйки всички моменти от живота, обсъждайки ги на висок глас. Така наречената “социална дистанция” никога не се е практикувала по тези места. Съседите почти винаги са държали вратите си отворени. Когато се е случвало външните врати да бъдат затворени, между дворовете е имало малки вратички, които са им давали достъп едни до други, без външния свят да вижда това. Така винаги са могли да си подадат ръка зад “затворена врата”. В моята картина обаче вратата е затворена. Това е така заради, момента който преживяваме (локдауните). През месеците на изолация повечето от нас останаха зад “затворени врати”, оставяйки красотата на природата, слънчевата светлина, и движението навън. Комуникацията със семействата ни и приятелите беше редуцирана до онлайн и телефоннен обмен. Бяхме принудени да се вгледаме повече в себе си и при възможност да направим преоценка на вътрешния ни свят. Резултатите бяха къде добри, къде не толкова добри.

Пред врата стоят типичните за Средиземноморието делви и амфори, в които отколешните хора са съхранявали вино, зехтин, подправки и други. Някои от растенията, които виждаме в тези съдове са също символични: маслината, кипариса, нара, лимона, сенсевиерията (свекървин език), джел, и други.