Силвия Карамфилова

Нарекох следващата картина “НЕЗАВИСИМО КОЛКО ДУХА ВЯТЪРА, НЯМА ДА СЕ ПРЕКЪРША….КИПАРИС”. Често срещаме кипариса в творбите на различни творци като вариант на мотива за Дървото на живота (например “Шахнаме”, поема на Фердоуси, приблизително 932 – 1020 г.). Кипарисът е символ на смъртта, но и на вечния живот. Той е най- често срещаното дърво в градините на Персия. Виждаме го мотива му и в персийските килими с градинска тематика и в многообразието на шалове.

За мен кипарисът е едно от най-гордите и издръжливи дървеса, устремило се в небесния простор. Силно и гъвкаво дърво, то обикновено присъства в различни варианти в почти всички мои самостоятелни изложби, както и на заглавната страница в уебсайта ми (www.silviakaramfilova.com).

Тази работа е част от цикъла от картини под надслов “Дървеса и цветя през времето”, по който работя от дълго време и към който се връщам често. В нея съм използвала и кристални елементи (което често правя), отразяващи светлината, придавайки на картината магичност.

Много от картините ми са на черен фон. Идеята за това идва с първата самостоятелна изложба, посветена на Балканите под надслов “Балканите – уловени мигове” (1998 – 2000 г.) и последващата я “Съседи” в град Измир, Турция (2002 г.). “Балканите” се състоя по времето на Югославските войни (1991 – 2001 г.) и представляваше мозайка от импресии за историческото съжителство на различните етнически и религиозни групи в балканските страни. Всичките картини в тази поредица бяха на черен фон, защото някога на Балканите се е гледало като на темница/затвор (Иво Андрич). “Тъмният Балкан” – така са наричали Балканите някога.

В дългите подвасални времена, именно тук на Балканите, са се печатали книги, имало е и училища при манастирите, да не говорим за прекрасната архитектура на църкви, параклиси, и манастири, изумителната загадъчност на византийската живопис, особено във възхвалата на вечната майка – Богородицата. В резултат на различни предрасъдъци някога и последващата от тях смърт, черния цвят е останал даже и в нашето облекло. Многообразни са те – предрасъдъците, и не само при нас. Пред нас хората е стояло и стои тяхното превъзмогване, което ще ни помогне днес да продължим съвместния си живот тук – на Балканите, в толерантност и уважение. И затова кипарисът стои на черен фон и чрез кристалните елементи, вложени в картината, той излъчва светлина. Това е точно тази вътрешна светлина, за която ни разказва Иво Андрич в романите си, защото тя е крепяла хората в стремежа им към най ценното – СВОБОДАТА.

Ето затова се върнах отново към кипариса, защото той отново излъчва светлина – светлината на НАДЕЖДАТА и защото може и да се огъва под напора на бурния вятър на Историята, но не се прекършва.