“Предполагате, че сте ключалката на вратата. Но в действителност сте ключът, който я отваря.” (Мевляна̀ Джалал ад-Дин Мухаммад Румѝ)

Тази поредица се появи през 2018 г и тя ще се разраства през следващите години. В основата й стоят истории за връзката, обединението и преминаването на идеи от една земя или култура към друга, както и за стремежа към нови хоризонти в живота.

Идеята идва от първата ми изложба под надслов „Балканите – уловени мигове”. Те са тази пресечна точка на историческо преминаване през годините на големи маси от хора в стремежа си към по добър живот. Този процес продължава и до ден днешен. Естествено с това върви и потокът от идеи и концепции от Изток на Запад. В една от по новите ми картини е посветена на град, стоящ между Изтока и Запада. Този вековен град е съвремения Истанбул, пресечен от множество мостове, свързващи азиатския и европейския бряг. И наистина и днес наблюдаваме интензивното придвижване на хора към Европа. Това предполага една нова интерпретация на темата за свързаността.

Прозорeцът е архитектурен елемент със символично значение в изкуството, който обикновено се свързва с посредничеството между вътрешното и външното. Той е място за наблюдение, неволно воайорство, комуникация, освобождаване, надежда, нови възможности или бягство. Независимо, че животът между стените е ограничен, достатъчно е да отворим прозореца и да погледнем навън. Така откриваме външния свят, природата и далечни хоризонти. Усилваме чувството си за принадлежност и общност. Въздухът и светлината проникват и ни носят надежда, повдигайки духа ни. Както казва главната героиня, Мария, от мюзикъла на Ричард Роджърс и Оскар Хамърстеин „Звукът на музиката” в една своя известна реплика: „Когато Господ затваря една врата, някъде другаде Той отваря прозорец.” Под прозорците, също така, се осъществяват срещи и се изпълняват серенади. Прозорците са пристанищата, от които корабите отплават към непознати брегове, към непредвидими срещи и преживявания. От друга страна, прозорците предполагат и раздяла и уединение. Заедно със стените, те чертаят и определят помещенията, които ние населяваме и това, което избираме да държим неприкосновено. Прозорците имат свойството да се превръщат в граници, разделящи пространства и светове, човешки души и хора.

Вратата е символ, дълбоко вкоренен в съзнанието ни – идея за преминаването на границите или затварянето им. Врата открехва пред нас друго пространство. Тя е праг, метаморфоза, потенциална възможност или ново начало. Но тя може да бъде също така разглеждана като граница, бариера или пазител на тайна. Понякога за получаването на достъп е достатъчно да натиснем бравата, а в друг случай, вратата остава заключена и трябва да изберем дали да я преодолеем мирно или с физическа сила. Темата за вратата присъства в много истории, литературни произведения, в приказките и митологията на различните народи: от „Али Баба и 40те разбойника” през „Приключенията на Алиса в страната на чудесата”, „Лъвът, вещицата и дрешникът”, до „Тайната градина”.

Мостът е елемент, свързващ две страни, два бряга или две пространства. Може да бъдат реални или абстрактни. Прекосявайки моста, човек преодолява препятствие, което би могло да бъде конкретно, като река или долина или по абстрактно такова. Така той се превръща в преход или пътуване, но може да бъде и място за срещи. Всеки мост носи своята история.

За мен една от най-хубавите интерпретации на моста си остава неговия символ на надежда. Надеждата, която носи вдъхновение и мечти. Тя ни призовава да предприемем стъпки към осъществяването на тези мечти.

„Вратата на озарението е отворена за тези, за които другите врати са затворени” (Идрис Шах)

„От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло.“

„… Всички мостове всъщност са едни и същи и еднакво заслужават нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.“

„Накрая всичко, чрез което се изразява нашият живот – мисли, усилия, погледи, усмивки, слова, въздишки – всичко това се стреми към отсрещния бряг, към който се отправя като към цел и на който получава истинския си смисъл. Всичко това трябва да се преодолее и да премине нещо: безпорядък, смърт или безсмислие. Защото всичко е преминаване, мост, чиито краища се губят в безкрайността и в сравнение с този мост всички земни мостове са само детски играчки, бледи символи. А цялата ни надежда е там, отвъд.”

„Така навред по света, където се озове или спре, моята мисъл среща верни и смълчани мостове като израз на вечното и вечно ненаситното човешко желание да свърже, да примири и спои всичко, което се появи пред дъха му, пред очите и краката му, за да няма деление, ненавист и раздяла.” („Мостове”, Иво Андрич)